Posts Tagged ‘ Иван Пейчев ’

Мълчание

Във раздялата има тъга,
хладен присмех и раняваща тайна.
Трябва мрак и да зъзнат в студа
стълбовете, от вятър изваяни.
Да снежи полукръг, очертан
от лъчи много влажни и стръмни.
А приижда, сияй утринта
и тържествено, бавно се съмва,
а към слънцето всяко дърво
е протегнало издънки сочни,
ту издига се птичия хор,
ту разсипва звън ясен по плочника.
Но защо изведнъж тишина
върху клони и птици се спуща?
Как безшумно и леко деня
прекосяваш със светли обуща.
И напразно, напразно сега
аз последните крачки забавям,
неизбежна е далечността
и единствена тя ни сближава.
И напразно усмихваш се ти,
как е всичко до болка напразно.
Как издава те, в миглите скрит,
на очите ти блясакът влажен.
Как звънят в твоя, нежния глас
тъмни късчета лед. Колко странно –
аз съм с тебе, но кой ли тогаз
близостта ни превръща в мълчание?
Накъде ли вървим, накъде
водят меките утринни шарки?
Мълчаливо ний крачиме с теб
и с мълчание среща ни парка.
Стихват стъпките в пясъка жълт,
твойте устни изгубват цвета си,
знам, най-дългият миг е дошъл
със слова безпощадни и къси.
Във раздялата има тъга,
ветрове и залязващи думи
и минути, които текат
като бавни реки помежду ни.

Advertisements

Копнеж

Не обичам, когато тъгуваш,
не обичам, когато реки от умора
в твоя поглед текат
и очите ти стават пристанища,
а в тях на студената скръб
разрушените кораби плуват.
Не обичам, когато тъгуваш,
тъй далечна, тъй чужда, тъй хладно разумна
тогава си ти
и край мен тишината загатва
всяка дума, която трепти
в твоите устни, със мрак обрисувани.
Не обичам, когато тъгуваш.
Всичко бих дал,
от живота аз бих се отрекъл сега,
ако можех за миг бедността
да превърна във Лувър.
Не обичам, когато тъгуваш.

Любов

Изглежда снощи е валяло дъжд,
и затова са весели дърветата,
и паркът, винаги един и същ,
със хиляди листа и капки светли.
На пейката седи пазачът глух,
ще бъде смешно, ако го запитам
дали е чул, когато ти със друг
си заминала под здрача и звездите.
Не се страхувай, няма да съм лош
и ще разкажа тихо, но на себе си,
защо се разделихме и защо
днес пак съм уморен и малко бледен.
Сънувахме ли? Свиреше щурец
и всяка дума беше тъй ненужна,
студени бяха твоите ръце,
а устните – затворени и чужди.
И някак изведнъж, за миг, разбрах –
смехът горчив и погледът далечен.
Наоколо бе мрак и пустота.
Аз знаех, че не ме обичаш вече.
Сега съм сам, но тъй е по-добре,
разбирам всичко и не те осъждам.
Вървя замислен в пролетния ден,
и може би съм тъжен…